8 may 2010, 19:41

Полъх 

  Poesía
593 0 2

 

Стомахът свит е, от недоумение.

И косите ми от прах сега горят.

Към смелите ръце на светлината!

До деня, когато болките умрат!

 

Краката ми докосват само нищото.

Очите ми се сливат с мисълта.

Но аз от нищото не бих побегнала,

може да ме хване даже без замах.

 

И кожата ми бавно взе да зеленее.

И пръстите болят ме с всеки акт.

От безсилие просълзих се, от безверие.

Отмервам болката в беззвучен такт.

 

Усмивките ми тъжни цветове са,

поникнали от мойто празно “утре”.

И падат гръмко мъртви световете,

почернени от черното ми Слънце,

 

заедно с безброй изгниващи съдби,

погубени завинаги надежди от отравяне,

и с съвсем беззвучен ехот на певци -

отминал полъх на душевно преживяване.

© Цвет Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??