Понякога над мъхове и гъби аз летя,

тревата и листата с дни аз галя

нежно, отразена вечер в скръбната Луна,

тихичко и малко диво, през деня.

Понякога линея в обятията на нощта –

немощна, загубила надежда;

и в мъглата – грееща със тъмна суета,

нося весела скръбта на вековете.

Понякога прераждам се в самотност,

за да отмъстя на себе си и на света.

В тишината утешавам скръбните,

а щастливите разстройвам с своята тъга.