Събуждаш се, а слънцето го няма.
Трябва да е ден, но нощта още не си е отишла.
Излизаш навън.
Всичко е мрак и си мислиш каква картина тъжна.
Виждаш ковчег, а до него хора с червени очи, обляни в сълзи.
Вътре дълбоко в ковчега без светлина,
без въздух заспал твой близък човек.
Заспал е вечния сън на смъртта.
До него нищо няма, със себе си не взима нищо,
остава си самичък в пръстта.
Крещиш без глас: "Не си отивай",
но знаеш, че няма смисъл от това.
Некролог закачаш на входната врата и разбираш,
че част от теб я няма.
© Злати Todos los derechos reservados