По някаква съвсем неведома причина,
(а Господ сигурно се попиля от смях),
отказвах да съм като всички, като тях.
И път да няма, казвах си: Все пак ще мина!
И спрягам някак все неправилни глаголи,
а как говоря... все за другите е чужд
езикът явно. Истини – бодливи, голи,
любов – ненужна ми, когато е науж.
И тъй вървя си, често падам, но какво пък.
Сърце на длан съм само обич в две очи.
Попитай Бог какво е да обичаш опак...
Над отговора тихо с Него поплачи...