***
Под мойта безумна и тихичка стряха,
надеждата расне без почва и плаха...
Все по нея въздишам печална и волна,
макар да съм чужда на къщата болна...
Да питам не искам, безсрамно в очите,
отде са кръвта и солта на сълзите...
Научих в мълчание, крайно достъпно,
да виждам степта и да ходя попътно...
Не съм разлютена и вече не плюя,
отчупвам слуха си, щом проповед чуя...
Разпръсвам попътно над степите сухи ...