Послание 

На Яница Янкова за подлата и долна постъпка.

С пожелание за нови големи успехи в попрището

на интелектуалната кражба и плагиатство!

И ти ли ме предаваш, моя "най-добра приятелко"?

И ти ли ми забиваш нож в гърба?

Не съм учудена ни най-малко! Защо ли?

Може би, защото отдавна аз не вярвам в никого и в нищо.

Оттам е тази пустота и тази злъч,

оттам е болката във мойте стихове,

но ти не можеш да го разбереш,

ти можеш само да ги присвоиш

и нищо повече... защото стиховете

раждат се в сърцето, в полета крилат на мисълта,

които не познаваш. Говориш толкова уверено

за рима, ритъм, стих и творчески мотиви, а знаеш ли,

че музиката ражда се в кипежа на кръвта,

красотата - в очите, виждащи далече,

по-далеч от късия ни нос, по-далеч

от малкия ни свят, далеч във бъдещето.

Какво е формата без чувство

и чувството без форма?

Какъв е смисълът от твоята лъжа

и от откраднатата дребна слава,

щом от нашето приятелство погнуса, отвращение остава?

Ти мислеше, че няма да науча,

че няма никога да разбера?

Съдбата е коварна и превратна.

Аз лично чух и те видях. Не се забравят

изстраданите думи, не се забравя тази страст,

която ни буди през нощта, не се забравя

сътвореното от нас самите. Ти си

мислиш, че не мога и че няма да се боря?

Всеки удар с нож е скрита рана,

всяка рана - скрита болка, всяка болка - стих.

И той крещи, кънти сред тишината,

разбива, разрушава гузното мълчание,

той разкрива всяка кражба. Аз чакам

търпеливо. Говори! Аз чакам

твоя отговор във рима - палава и лека,

игрива и необозрима, истинска, непобедима.

Какво, нима те плаши тази сила,

която мен ми коства досегашния живот,

а теб ти носи захаросани похвали и награди?

Защо, защо се плашиш? Не, аз няма

да ти бъда враг, враг ще бъдат само

думите ми, моите успехи и старите,

несигурни доспехи на не дотам обичаната Истина.

Не, аз няма да воювам, аз ще продължавам да творя,

а моята защита и оръжие? - Това са стиховете ми.

19.02.2008 г.