И защо ли съм толкова тъжна, дори да не искам?
Пеперуди отглеждам... те в чужди хербарии спят.
Свят от думи градих... да ви стана позната и близка.
Шепа пъстри крилца, за заблуда на външния свят.
И защо ли блести моят смях – разпиляни мъниста?
сто авлиги пленени са думите нощем, а в стих,
под крилатата сянка смоковница тихо разлиства,
пак тъгата, която под нея несръчно зарих.
Накъде да вървя? Като нямам светлик, да прогледна...
Всички нощни звезди да превърна от обич в цветя.
Но в душата си пазя една пеперуда – последна,
късче пъстра любов, та дано там, в съня полетя...