Поредните сълзи падат

по изхабеният лист, на който пиша...

Последно сбогом аз да кажа...

Ала не мога... а просто пиша....

Не мога да ида на гроба ти,  братко,

не искам да вдишам мириса на смъртта,

защото не ти си болката гадна,

която ме събаря в локвата с калта...

Тихият ветрец за теб ми напомня,

сякаш си тук и винаги си бил...

Не! Не мога аз да приема,

че ти си тръгна без последно сбогом...

Цветята наредени на гроб нечий,

гробът,  в който ти стоиш...

Ала не вярвам, че там си ти

и онази твоя радост жива...

Тая вечер селото е тихо.

Това ли е твоето сбогом, братко...

Няма го смехът,

нито бурните разговори,

от които аз сън не хващах...

Ала тая вечер пак съм будна.

Поредната свещ отново гори.

Тук съм аз за последно сбогом...

“Почивай в мир, мои братко...”