1 mar 2012, 15:08

Потънах в тишината 

  Poesía » Filosófica
1328 0 19

Потънах в тишината, в  покой от чуден необят

и прислонен във миг,  ме лъхна  сънен вятър,            

душа на гълъб кацна върху рамото ми, и  познах

във ласката ù чудна  - дъх  от топлото  ни  лято...

 

Звезда ми проговори,  зашепна с  необятен глас:

„Недей скърби, щом се завърнеш в кожата суетна...

Закътай  вярата си в теб,  човешко е да се греши...

Животът е любов,  а другото  си тръгва мимолетно...

 

Мираж е красотата, очите ви не виждат, знай –

отвъд  е чудното, пустее във лика на свободата,

разкъсва сетива,  поглъща ум и сякаш няма край,

безценно като  порива  в капчука на сълзата...

 

Открива светове, изгубени в житейския безкрай,

човешкото гради  с любов  - усмихната, смирена,

гнева поглъща с вик от устните на слънчевия рай

и болките гори - във пламък  на  мечтата вдъхновена...”

© Михаил Цветански Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??