Изгубен смисъл и избледняла надежда,
за всичко непростимо отново глава свежда.
Личат в очите искрици малки,
но това са само отблясъци от сълзите жалки.
Празна алея, сама там стои,
но никой не спира , никой не вижда красотата в сивите очи.
Устните треперят и едва се процежда
онова, което сърцето от много време нарежда.
Тя за милост не моли, тя съжаление не иска,
изгубила всичко, в ръка още стиска
онази малка частица щастие, за която копнее,
сърцето, което не успя да завладее.
Ледена сълза по лицето се стича,
а споменът като дете в полето тича,
Над нея в небето звездите на минали мечти греят
и сякаш красивите си песни ù пеят.
Но далечни са, няма кой да я прегърне
и така малки са, няма кой копнежите отново да ù върне.
Сама е там, сгушена в тъмнината красива,
сама и уморена - глава отпуска, заспива.
© Кати Петкова Todos los derechos reservados