Пред рая
Стоеше немощен човекът,объркан и не зрящ,
пред портите на рая цяла вечност,
не искаше да влезе в този кът блестящ,
защото знаеше-не е там мястото за неговата личност.
И вярваше във своето безумие,
объркал беше някой него в миг
и даде му задгробно,вечно щастие,
а той се каеше със жален вик.
Излезе ангел в своя блясък
и спря до него много изумен
-защо стоеше тоз нещастник,
а не влезеше щом беше отреден!
-Защо стоиш?Защо не влизаш!?
Нима не си за тука ти!
-Не искам!-каза му човекът шепнещ-
Затваряй тези мраморни врати!
Води ме,моля те,води ме в Ада!
Не съм за тук,та аз съм грешник лош!
Не искам никой пак да страда,
не искам никой да усети тази мощ...
-Та ти какво си сторил?
Нима убил си някой приживе!?
-Убих,аз да убих-промълвил-
убих мечтите и се чувствам зле.
Приседна ангелът улисан,
да чуе неговия смъртен грях,
а човекът все така замислен,
желаеше да се превърне в черен прах...
-Един живот аз имах-пропилях го,
на чужда обич аз откликнах пръв,
а своята загърбих отначало,
не знаех аз,че всичко свършва с дъх.
Обичах някого ала оставих
съдбата да играе с мен,
на друг безмълвно се зарекох
и животът ми приключи този ден.
Аз можех дълго да избирам,
но тръгнах пак по грешен път
и в миг когато аз разбирам,
че и той обича ме-обърнах гръб.
Отказах да се боря!
Реших,че всичко пак ще разруша
и вместо щастието да върна с воля,
реших с лъжата спомена да потуша.
Тъй мина замъглен живота!
Обичаха ме двама наведнъж,
а аз за да не страдат двамата,
реших да си остана с този пръв.
Ала обичах,молех се за другия...
Сега стоя и виждам само кал зад мен,
защото страдали сме тримата
и само зарад грешката ми този ден.
Тъй вайкаше се там човекът,
а ангелът го гледаше смутен.
-Не,не искам в Рая да отида,
не е там мястото за мен!
О моля те,води ме в Ада,
да мога своя грях да понеса,
защото дълго ще се кая,
а там от болаката ще се сломя...
© Рени Радева Todos los derechos reservados