Денят е обещание от Господ, 
но с вяра, ако носим я навеки. 
Надеждите не зреят от въпроси, 
със чувствa обяснени от поета. 
Сънят е приспивател на живота, 
спасител от тревожни часове. 
Не спят обаче мъката и злото, 
а дебнат всички хорски грехове. 
И някъде по пътя на утехата, 
снижѝл я до позорно примирение, 
повърхностно замисля се човека, 
че смърт е просто дума след рождение. 
А тя е непоканената гостенка, 
и идва без да пита как си, що си, 
дали те наболяват вече костите, 
богат ли си, бездомник, или просяк?... 
Прерязва ти дъха с един откос, 
загърва те под черната си роба, 
на оня свят за мъка и тормоз, 
или те връща да си плащаш чак до гроба... 
И нужна ли е болка до умиране, 
че после да живеем по-смирено, 
един със друг да спрем да се презираме, 
да бъдем вечно тъжни и ранени?... 
Но питал ли е някой досега, 
защо сърцата без любов се разболяват? 
Къде ли я загубихме? Кога? 
И има ли изобщо оздравяване? 
Едва ли ще ви стигне нявга времето. 
Инатът е злокачествена киста. 
Не чакайте до кокал да опре, 
убийте много бързо егоиста! 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
14.03.2024