Когато слънцето залязва
и на струйки изцежда се денят,
нещо цветно в теб угасва,
свива се като венче на цвят.
Мъждее пред очите ти дъгата
след ръсналия кротък дъжд,
но и тя размива се в сумрака,
шепнейки на крайречния камъш.
В тъмното пак тече реката,
ослушваш се досами брега,
но там никой те не чака,
на Земята си от обратната страна.
Бавно превърташ се със нея,
на въже усукваш и своята душа
и към небето погледа зареял,
търсиш тръпен нов лъч светлина ...
© Валентин Василев Todos los derechos reservados