Все още се присещам за онази сутрин, 

а сякаш беше преди сто лета́...  

Тогава порив ми дойде отвътре - 

да ти напиша няколко слова. 

Докато болката лежерно дремеше. 

Тъгата ми по навик бе разсеяна. 

Клишето, че - лекува времето 

покой ми даде да те изживея... 

Премислях те. Със мъжката си логика, 

която я пометоха стихиите 

на страстите и мойто слабоволие, 

и цялата събрана в теб, магия! 

И аз реших! Отварям си сърцето 

да стигнеш в дъното на моето обичане. 

Да те обгърна, като вечност със ръцете си 

и вече да не бъда сам и ничий... 

Но тази приказка внезапно свърши. 

Прободе ме кинжална интуиция, 

че краят винаги един и същ е, 

като във най-очаквана традиция. 

Ала се борих много дълго. Неуморно. 

Ругаех и обиждах си съдбата. 

Душата ми превърна се в оловна. 

Кръвта ми - във пресъхваща река. 

И как сега да те повикам с думи, 

онези същите, в които вярвах? 

Когато само в спомена сме влюбени 

и все страхливо се надяваме... 

Не мога да те скрия във сълза, 

ни в срещите с повърхностните хора 

или да те заключа в самота, 

в която за любов от мен да молиш... 

И този сторен грях ще надживеем. 

Насила и по навик ще търпим. 

Любов такава щом я пропилеем, 

не можем и до гроб да си простим! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

14.07.2023