На остров в морета нечути

издигал се замъка „Драг".

Той имал вълшебства прочути,

но имал и отколешен враг:

най-лошата фея в морето,

стихия, наричина, зла,

страшилище вечно, което

извършва злина след злина.

В нашия замък далечен -
замък с високи стени -
отдавна живели чудесно
три принцеси, три родни сестри.
И всяка била надарена
от своя орисник с талант,
и всяка била заклеймена
да си носи съдбовни знак.
Първа била Цветелина -
принцеса със смугли очи -
и носела тя детелина
за сполука в големи беди.

Била тя орисница мила,

носеща вечен късмет

и пазела истинска сила -

живяла с цветята навред.

Втората малка принцеса
нарекли на ранна звезда 
с име блестящо - Зорница -
да изгрява със всяка мечта.

Ранобудна, красива и тиха

тя изгрявала сутрин сама

и със лъчите си бели

пробуждала рано деня.

И тяхната малка сестричка
Славея нарекли в хор -
хем свободно излитнала птичка,
хем огласяща целия двор.

Те своето кралство владяли
разумно и с много любов,
но фея зла им завидяли
и внесла в замъка смут.

Таз сутрин лениво в леглото
Зорница дълго поспала
и Слънчо не грейнал, защото
не била преди него изгряла.
И всички в кралството тихо
продължили с нея да спят,
а имало работи много,
дето чакат да дойде денят.
Цветята дълбоко заспали,
не ухаещи в нощни тъми,
детелинката мъничка чули
как издъхва без топли лъчи.

Само совата глухо запяла.
Нощна твар тя само била
и Славея в просъница чула,
че закъснява веч заранта.
Подскочила с глас да събуди
сестричките спящи, но в миг
започнала тя да се чуди
виновник има ли тук?
- Ах, как е заспала Зорница,
без да е чула в нощта
вика на толкоз звездици,
че идва вече деня?
И даже цветята красиви
подвили главички в сън,
не търсят лъчите щастливи,
защото тъмно още е вън.
Как совата страшно извика
и гласът и мрака раздра.
Нещо се случва нечуто,
но как, как да го разбера?!

И тихо, със боси крачета,
Славея излязла навън,
събудила трите врабчета,
на дървото потънали в сън.
- Хей, птички, кажете ми нещо,
видяхте ли снощи от там,
защото Зорница спи още
и как да я будя, не знам?!
Мен совата стресна ме с крясък
и чух я да казва в нощта,
че разказал й морският пясък
за идеща бързо беда.
- И ние това сме разбрали -
чуруликнали птичките в хор -
Зорница две феи приспали,
за да ни пратят нощния мор.
Той бързо със студ ще покрие
пъстрата цветна градина
и всички цветя ще убие,
а с тях - и Цветелина.
Тогава късметът ни вече
не ще ни помага в беда.
А ти бързай - бягай далече,
да спасиш поне радостта!
Не казвай на никого нищо,
не вярвай на морски лъжи,
не взимай нищо излишно
и бързо - бързо тръгни...

- Как мога сестрите ми родни
да оставя в такава беда?!
Аз феите лоши и водни
ще накажа и тях ще спася!

Със боси крачета стремглаво
Славея се втурнала пак
да бърза в двореца да иде,
защото страшен е нощният мрак.
А там я очаквали спящи
сестрите й в тиха тъма...
А веч клони бурно поклащал
Вятърът леден в нощта.
Студени вълните бучали
с вековния глас на страха
и феите се развилняли
да омагьосват и да рушат:
- Вълни на морето свирепи,
обгърнете двореца със студ,
вместо птици, прилепи слепи
да кръжат на север и юг.
Да слее веднага морето,
потъмняло както нощта,
в този миг, в този миг със небето
да не грейне нито звезда!
Само Славея остана
и само тя ни прави бели.
И не знаем къде ли се дяна -
да я спрем, за да не ни пакости!

Сговорът на феите лоши
обаче получил ответ -
Три птички, събудени вече,
донесли им плашеща вест:
- Нас праща ни малката мила
Славея от замъка драг,
да ви кажем, че имаме сила
да отблъснем всеки наш враг!
Щом искате кралството наше -
да бъде войната война -
добрите умеят и да са лоши,
щом плаши ги явна беда!

- Как може? Как е възможно
пернатите да ни корят?!
Те нямат сила вълшебна
и ние няма да им простим!

- Вие не можете вече
да правите още злини!
И няма да ни попречат
студените морски вълни!"

Издигнали смело главици
с малки крилца в нощта
са пазят трите сестрици
и живота свой досега.

Трите малки врабчета

безстрашно стояли на пост,

заглушавали с думи-звънчета

ревът на вятъра лош.

И точно тогава Славея

разбрала какво е могла ,

 а можела всъщност да пее

и с песен да прави дела.

Изтичала бързо на двора,

поела си въздух и с глас

събудила птици и хора,

събудила целия свят.

И всички пернати в небето

политнали мигом сами,

че талазите зли на морето

да върнат в покой кат преди.

Застанали като войници

с махащи силно крила

и, всъщност, таз армия птици

на Славея опора била.

Малкият брат на Ветрея -

феята вятърно - морска -

на помощ дошъл на Славея,

на хора и тварите горски.

Подухнал отпървом с крилата

на птичата армия смела,

размърдал тихо цветята

и на Ветрея подсвирнал умело: 

- Хей, сестричке, защо си такава?!

Големи сме веч за игра!

От кога си толкоз лукава

и лоша, кажи от кога?!

Бризът така се ядосал,

е спрял да вее за миг -

сестра си той омагьосал

със спомени мили за тях.

Но имало още да прави -

другата фея била

все още с позиции здрави

и вилнеела с морска вода.

В този ден я нарекли навеки

Стихия заради туй,

че въпреки всичко човека

плашела със своя вой. -

 Чуйте ме, птички, красиви -

извикал Бриз осенен -

знам как лъчите щастливи

 да върнем в нашия ден:

Славея, не спирай да пееш

сред градината с толкоз цветя

докато Месечко не изгрее,

за да ни спаси от нощта.

На него всичко ще кажем,

той може да ни насочи

как феята зла да накажем

и Слънцето пак да засвети.

Запяла отново Славея

с най-чудния глас на света

и в спомени мили Ветрея

 разбрала, че е добра.

Задухала лудо вълните

да стресне Стихия в нощта,

когато не виждат очите

и изостря се само слуха.

 - Хей, братко, къде се отвея?

Тук трябва ми твоята мощ -

издигни високо Славея

да оглася цялата нощ.

Аз мога вълните да върна

обратно в морската шир

и облака ще прегърна,

скрил месечко от тоз Всемир.

А после отивай по-бързо

в градината с чудни цветя

задухяй та всяко да звънне

като музика към песента.

Щом Месечко чуе отгоре

викът ни за помощ с песен

с поглед най-светъл и порещ

ще разсее мракът небесен.

Бризът задухал със сила

невиждана преди това

и с музика песен запяла

Славея насред нощта.

А смело Ветрея се спряла

пред морския дом на страха,

който Стихия владяла

с три магически полукълба.

 - Аз вече събудих се, скъпа,

и не можеш да ме ловиш

в примки и колби с отворва

не можеш да ме успиш!

Излез от водата, Стихия,

за да видя можеш ли ти

да силна без да отпиваш

от солта на тез морски води!

Аз зная, че в три полусфери

си събрала три мощи сега:

светлината да не намерим

я запрати на край-света

и в първата сфера зарови

всяка искрица добра.

Излъга вълните пенливи,

че нямат шанс в любовта,

а, всъщност, те толкоз щастливи

се радваха на заранта.

Но ти им заключи сърцата

във втората сфера от страх,

че може би светлината

пак ще стигне умело до тях.

А в третата сфера затвори

На небето бистрия ум -

 то обичаше с мен да говори

денонощно за всяка любов.

И Месечко тихо ни беше

мъдър съдник в нашия спор;

 той заедно с нас се стремеше

да следи всичко от чудния двор.

- Ах, ти, предателко моя,

защо на всички разкри

как кралството ще завладея

с откраднатите души:

аз зарових затуй светлината

и Зорница дълбоко приспах,

за да имам власт над земята

и над силите скрити в тях.

Аз заключих здраво сърцето,

туптящо с пенлива любов

т дъното чак на морето,

готово на всичко с любов.

И затворих умът на небето,

да не разбира с какво тук сега

ще омагьосам кралство, в което

живее Цветелина със всички цветя;

че всичко тъй нежно ухае,

сякаш се ражда звезда...

И, знаеш ли, ще ти призная,

как мразя, как мразя това!

И пляснала с рибя опашка

във водата злосторнически.

Тя нямала никаква прошка

за вековните кралскиски стени.

Водата разпръскана силно

поела по път начертан

и събрала сила обилна

Да събори стените без срам.

Но Бризът бил вече високо

издигнал Слвея над тях

и чуло морето дълбоко

музика нежна и нейния глас.

А Месечко в облак загърнат

чул какво се случва сега

и безумно изплашен побързал

 да засвети най-ярко в нощта.

Той облака блъснал сърдито,

че прикривал феята зла

и пробляснал по вълните,

които насочени към Драг били: 

- Хей, вие, талази огромни,

на къде сте поели сред нощ?

Вие имате сили вековни

и още по-древна мощ!

Аз ваш съм приятел от веки;

играли сме, знаете май,

 от преди да дойде човека,

и така ще си бъде докрай!

Но я ми кажете как може

Стихия вас да влуди ?!

А вас не ви ли тревожи,

че правите толкоз бели?!

- Стихия сърцето ни цяло

заключи в кръг без любов

и от болка по нас изгоряло

то дало й своята мощ.

А тя, за власт все ламтяща,

със силна и нощна магия

към замъка все ни запраща,

че всичко там да убием...

А Месечко сепнат от ужас,

че може едиствено той,

светейки като вълшебник,

да върне всичко в покой,

се издигнал високо в небето

 над облаци черни и мрак  -

застанал точно там, откъдето

 ще вижда всеки нов знак.

Тогава искричките малки

засияли от светлина

в хор заприказвали жалко

как красива със тях е нощта: 

- Ти, знаеш ли, Месечко, мили,

как Стихия затвори ни нас?!

 как молехме със всички сили

да посветим в небето за час?!

Но лошата фея не даде

а блеснем даже за миг

и каза, че ти ни предаде

и ние огаснахме с вик...

- А, мене, - призна си Ветрея -

излъга, че вече не иска

небето с мен да запее

и харесвало как се разплисква

морето в мрака самотно;

как вълните игриви погалват

в миг слухът му нощем охотно

със своите думи пенливи.

А после ми каза: „Ветрея,

аз мога пак да го върна

със обич горяща при теб,

 но първо ще те прегърна!"

И аз, застанала тихо,

се оставих на нея сама...

за всичко красиво бях глуха 

и правех зли на след злина...

- Чух, достатъчно чух, ще е трудно

 да поправим всичко това!

Но имам проклятие чудно

за всяка стихийна злина!

Мен Месечко знаят от веки,

защто мога това-онова -

и в най-лошите нощи, човече,

аз идвам да гоня страха.

Пей, Славея, Зорница събуждай,

зазвънете силно цветя!

Хайде, имаме, имаме нужда

сестра ти да дойде сега!

-  Ах, всички са будни, а аз

как могла съм да се успя?!

Уж дремнах таз вечер за час,

а се събуждам сега.

Разтъркала сънна очички,

Зорница изгряла след миг;

протегнала смело ръчички

към Стихия ридаеща с вик:

- Ах, Месечко лош ще си с мене

и ти ще мразиш, нали?!

Аз пратих ти облаци нощни,

за да скрият твойте очи,

но Бризът донесе Славея,

да чуеш гласи й добре

и облака махна Ветрея,

притулил твойто лице...

- Ти лоша си, скъпа Стихия,

на тебе аз дадох ти мощ,

от която мъдрост да пиеш

и да умнееш нощ подир нощ.

 За туй сега те наказвам

да живееш във морския мрак -

от дъното да не показваш

Навън очите си пак!

- Аз моля те, Месечко мили,

да не постъпваш с мене така:

 аз мога със моите сили

Да поправя всяка злина!

 - Тя лъже - извикали смело

всички врабчета във хор -

с магия отново умело

ще превземе нашия двор!

Зорница, веч засияла,

Слънчо повиква сега

И слуша Славея как пее

за Цветелина сред токоз цветя:  

- Всичко ще дойде на място:

денят пак ще  следва нощта;

Стихия ще плаща ужасно

за всяка, за всяка злина.

- Ах, миличка, наша, Славея,

ти от мрака с любов ни спаси

и слънчо щастливо пак грее

и щастливи  са всички вълни...

Днес ти ни научи на нещо,

което не знаехме - да! -

че трябва денонощно горещо 

да се пазим всяка една! 

- Виж, малка принцесо, красива

Зорница небето следи,

Цветелина в свойта градина

детелини отново сади.

А аз ще ти кажа отново:

началото пак е Зорница,

късметът е цвете готово

Цветелина да гали с душица,

 а ти,  моя малка Славея,

доказа, че смелостта

е, всъщност, песен да пееш

и когато оставаш сама.

Но нужна е сила голяма

срещу мрака да спреш за ответ

да накажеш с прошка измама

ти прави най-дивна чест.

Аз зная, че ти си готова

да носиш таланта си чист:

ти радвай света с любови

 и песни от гласа ти лъчист!

Месечко скрил си очите

 да почиват след нощния бой,

а слънчо ширнал лъчите

 и запрегръщал замъка свой.