Надежда нямам Силата отгоре

да се намеси в моите дела

и нямам сили вече да се боря

със всичките несгоди на света.

Не мога да преглъщам мълчаливо,

но нямам смелост глас да извися,

тъй цял живот спотайвам се страхливо

и неспасяемото искам да спася...

Заставам все сама на кръстопътя,

лицето-камък, а на ум крещя,

стоя и чакам- някой да упъти

обърканата ми, залутана душа.

И сякаш че за мен несправедливо

отсъжда непреклонната Съдба,

и всичко, що предлага, е горчиво-

не я затрогва никаква молба.

Оплитат ме неясни страхове

и винаги със свойта съвест споря-

дали пък не изкупвам грехове,

които някога ми предстои да сторя?

Дали не ме наказват отсега

за бъдещето, толкова неясно,

с изписана на моята ръка

присъда, изразена безпристрастно?

Прочетох я, но не по свойта длан,

а в необятния, притихнал небосвод,

записана в Неведомия план:

осъдена условно- на живот!