Сега ще Ви разкажа
за един приятел мой.
Обичаше борбата,
мразеше погрома свой.

Искаше да бъде най-добрият
и често казваше ми:
"Мой, искам до звездите да летя!"
И захласнато го слушах...
"Там е мястото, где принадлежа!"

Упорито бореше се със врага,
търсеше слабите места,
нападаше като змия,
накрая върха завладя.

Друг тип се случих пък аз,
книги доста четях
за хора железни и смели,
все исках на тяхно място да бях.

Но ето развръзката как стана,
славата моят приятел поквари,
тръгна по грешния път,
хвана се с лоши другари,
а мен напълно забрави.

Да тренира спря,
дотук беше моят "Железен браток",
нямаше останали сили сега.
Изглеждаше веч стар, макар че беше младок.

За последен път доза моят човек превиши,
излезе на ринга,
казах му: "Пич, не си струва, зарежи!"
Блъсна ме злобно: "Тук е опасно, върви някоя книга чети!"

Гледах болката на моя приятел,
силни удари пое,
спря да се пази
падна тежко, последният удар дъха му отне.

Помниш ли, със звездите исках да бъда,
свършен съм вече,
само себе си съдя,
че моят приятел прогоних, прости ми,
и духът ми да напусне света е свободен.

Виках през сълзи: "Хайде, момче, стани!",
върна се болката позната
и текна кръв. "Стани, брато!"
Но той бе вече пътник по пътя в небесата.