Когато пак нея видях,
Косата чер стана,
Старост у греха настана,
Нея отдалеком зовах...
Обърна се тя с искрящ поглед и побелели коси
У слънчевий парк тишината се запали, поглед в нас впи!
Не угасна и през февруари...
Тя със страх ми прости, за разлика от мои другари!
Защо те е страх от мене пак,
Времето не лекува ли рани,
Но щом от мен рана сторена, що душата храни,
Не се върна наший влак! ...