7 may 2016, 21:23

Порой 

  Poesía » Del paisaje
484 1 2

Изсипа се внезапно с дива мощ,
разгърна се, за миг обля земята,
денят потъна в мрака на пороя,
открадна светлината облак черен.
Безпомощно роптание струи от всичко живо,
изчезнаха и багрите, сляха се във сиво.
Растения, животни, хора
безсилно наблюдават в гневен ужас...
Очакване тревожно потреперва,
във въздуха се носи мрачна тягост,
природно бедствие ли е или урок
от Божията воля, недоволна?
Трудът остана безсмислено окаян,
над таз земя, с любов, бе толкова раздаван,
съсипан от разсърденото време,
пейзажът райски, сега е кратер лунен.
Във тътена погреба се надежда
за щедрата очаквана реколта.
Отчаяно човечецът главата свежда,
но пак с крепяща вяра се оглежда.
А вярата спасително просветва,
сякаш слънчев лъч от облак се процежда,

расте и даже надделява,
убитата надежда възкресява.

© Misteria Vechna Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??