Сутрин бе, потропа някой на прозореца прашасал,
изпод завесата ми се усмихна слънцето, под мишница с новия си ден,
и пролетния дух пред моята врата с него бе довтасал
и искаха да завлекат в слънчевото щастие и мен ...
"С какво да ви помогна" - попитах, уж учтиво,
а всъщност гледах с поглед влажно-уморен,
а те в куп ми се усмихнаха притихнало-свенливо,
сякаш бе покана за разговор, отпускащо неприкосновен...
"Я стига", казах си и пуснах пак пердето,
и този сън бе сън, сама съм, тъжно е, обичам го, къде е,
така поисках да се върна там, където
снощи беше с мен, онзи, за когото "аз" и "мен" и всичко мое, все за него напоследък си копнеем... ...