Пак четири стени ме задушават,
а телефонът ням, мълчи конкретно.
Власите, на плиткото се давят,
а нашите изгарят за да светнат.

Мъгла е скрила утро предстоящо.
Без работа, ръцете ми са къси.
Нервите ми вече се разклащат,
защото вярвам само на труда си.

Пътят пак изглежда непрехòден,
но пътищата се утъпкват – зная.
След време, лошото ще бъде спомен
и спомени ще има чак до края.

Но хубавото щом проблесне само
и топлина нахлуе във душата,
по-искано от него всъщност няма,
и триумфира даже тишината.

Така, че утре, вече е проблясък!
Проклети да са черните недели!
Една усмивка пада върху пясъка
и вече са усмивки разцъфтели.