8
Пропитилисти
Вървя по стара улица, покрита цялата със кал и локви,
и чувствам как паветата крещят под мойта тежина.
Тежа, тежи душата ми ранена,
загубен съм, без изглед пак да зърна ранната зора.
Страхувам се, изпитвам ужас, смут,
как туй се случи - и кога?
Помислям си, премислям го повторно -
пък ловко си пресягам лявата ръка.
Забавям крачка и поглеждам към небето -
допирам дулото, сам - в своята глава.
Изчаквам малко, вдишам за последно,
задържам дъх, обгръща ме мъгла.
И чува се, не изстрел, дрезгав вик
- Младежо, спри, животът е пред теб.
Поглеждам - дядо сух, изпит,
с бастуна се клатушка - все към мен.
- Боли ме, дядо, много ми тежи.
Загубих своя дом, прескъп, проклет.
Останах да живея тук - в калта.
Нуждая се от къща - не съвет.
И жена ми ме остави, сам-самичък,
отиде си - отведе моя син.
Живота го ценим най-много.
Уви, но моят се оказа твърде фин.
- Ах, синко, млад си и си глупав, неразумен.
Потапял ли си някога хартия във вода?
Какво се случва - натежава, става крехка,
не внимаваш ли - ще я разкъсаш, губи си и стойността.
Почакай, облаци покриват сивото небе,
търпение, ще се покаже слънце, светлна.
И листите ти фини, мокри, уязвими,
ще поизсъхнат, под лъчи от слаба топлина.
- Това, което думаш, дядо, с него мога да се съглася,
но нищо няма да е както бе преди.
Ще има думи, все по-бледи и размити.
А листите ми, те ще бъдат жълтеникави, протрити.
- Живот, това описваш ти в момента.
Виж колко съм набръчкан и пропит.
Туй твойто, синко, не е нищо.
Но щом си сигурен, дерзай, гръмни се,
пък после вечно с пръст бъди покрит.
© Пешко Гьошев Todos los derechos reservados