Казват, да се довериш,
е богатство на душата.
Казват, да простиш,
е божествена позлата.
Как да разбера
кога си заслужава
всичко да простя,
без да съжалявам?
Как да видя там -
в злото тържествуващо,
нещичко добро,
за да му се любувам?
Как да извлека
от пустиня влагата?
Как да отразя
светлина от мрака?
Как ли? Ето как -
пиша и мъдрувам...
и си мисля - някак
ще просъществувам,
щом така и не успях
да намразя никого,
щом така и не презрях
злите и лъжците,
а живеех все
с вярата и със надеждата,
че ще станат те
като мене - нежната
и добрата - чакаща,
да прости на някого,
който всяка грешка
също е прощавал,
който е обичал
като мене всекиго
и летяла е душата му
толкова далече,
та не забелязвал
слабите, измамните -
винаги оставал
странник на земята.
Прошката, твърдят,
е върховна мъдрост...
Всичко ви прощавам -
сега и за в бъдеще!
© Анита Габровска Todos los derechos reservados
Много ми хареса прекрасния ти стих!Поздрав!