Все по-често
търся тишина,
вглъбяване,
съзерцаване,
самота…
По цели нощи
мога Казандзакис да чета,
а денем –
да мечтая,
откъсвайки се от света,
който никак не ми липсва.
(Изглежда
душата не престава да мечтае -
дори преди раздяла с тялото,
тя все по върховете си витае…)
По пантофи
навлизам в есента.
Смуглите,
смеещи се плитки
отдавна замени
побелялата ми коса.
Все пак,
остават ми любими -
философите
и мъртвите поети…
© Росица Танчева Todos los derechos reservados