Когато мислиш си, че си велик,

през трупове като минаваш, мачкаш ли?

Във огледалото как срещаш своя лик?

Не свеждаш ли очите си разплакани?

Обичаш ли се, толкова жесток?

Или се мразиш и погнуса те потриса?

Или си мислиш: "Равен съм на Бог!"?

Човек ли си? Май нещо се вмириса.

И да отвръщат хората от тебе

взор, със омраза напоен...

Но ти, от своето величие обсебен,

нехаеш, само дебнеш спотаен.

И ако някой "дързък плъх" не ти се кланя,

освирепяваш, като демон зъл:

"Тя, тая паплач, как си позволява?

На мен, великия, да дава ми акъл?!"

Че жалък и противен си, не виждаш,

и суетата тъй те заслепи,

но ще ти кажа, без да се обиждаш,

ако не спреш, самотен ще си ти.

И кули да издигнеш, и прегради,

и "паплачта" да смачкаш със крака...

От  болката не можеш ти избяга...

Накрая ще пропаднеш в пропастта.

И колкото да плачеш и да молиш,

не ще се трогне никой от това.

Дори душата своя да разголиш...

Любов не чакай, само самота.

Че грешно си разбрал, ще се досетиш,

но късно ще е вече, не се кай.

Че грехове големи си натрупал

и дан ще искат, туй от мен го знай.

Безмислено ще е да съжаляваш.

Душа на Дявола си ти продал.

Остава само ти да се надяваш,

че Бог не би те никога предал.

Но ако с любов сърцето си отвориш,

простено и от Бога ще ти е.

Безмислици ще спреш ли да говориш?

Ще вслушаш ли се в своето сърце?