Посветено

Наранена душице,

притаена, вглъбена,

угнетена от болка мълчиш.

Ти си топла в ядрото,

но отвън си студена,

пак във себе си плачеш, кървиш.

Някак тъй си порасла,

с тежеста на гърба си –

тя зарастна в плещите кат’ нож.

Който тъжно напомня,

че са расли крилата,

още в мекият бебешки кош.

Знам, че сутрин ги режеш,

отпреди да политнеш,

казваш няма свободен летеж.

Падаш в кални канавки

със стъкла се завиваш,

а сълзите са захарен скреж.

Няма смисъл да викаш, 

че света оглушал е,

и – богат на ранени души.

Някой там изпищява,

някой също ранява.

Нямаш право. Мълчи си, мълчи!

Някой ден ще осъмнеш,

като птиче красиво,

а небето ще светне над теб.

Ще забравиш за всичко,

ще политнеш щастливо,

някой ден, но когато не сме.

Дотогава не падай, 

не отвръщай на огън,

най раняват ранени души.

Ако утре осъмнеш,

се моли, благославяй,

на предателя също прости.

Благодаря на всички приятели, които се спряха. 💜