Със глас като звън отшумял

ми прошепна "Докажи любовта".

Празен лист и нов химикал

ми подаде плахо с ръка.

В нежна прегръдка ме стисна

"Нали си писател, поет,

толкова неща вече написа,

толкова много, а за мен - нито ред".

Това последните ти думи бяха,

преди вратата гръмко да блъснеш.

Лист и химикал в ръцете ми стояха,

а аз - неподвижен и тръпнещ.

"Какво да напиша, как да го напиша"

препускаха бързо въпросите.

Съчиних "За тебе ангелът диша",

но по-добре "Жените вярата носите".

Всичко ми се струваше грешно,

мачках листи подир листи,

всяко изречение изглеждаше смешно,

обърках бързо свойте мисли.

Но накрая ти написах нещо,

сгънах го бързо аз.

Даже и да беше грешно,

грабнах телефона в нас.

След минута-две ти се обадих

да се срещнем на нашето място.

Бавно листа пред тебе поставих:

"Прочети го силно и ясно".

Погледна го и изведнъж замига,

щом седем думички видя -

Обичам те, това не ти ли стига?

разпали отново любовта.

П.П. Понякога наистина простите неща са по-добрият вариант :)