Когато замълча, е просто нужда.
Една от всичките. Но ми е важна.
И всяка дума е безкрайно чужда.
Отвътре не ми идва да я кажа.
Когато ме е страх, копая дупки.
Без капка смелост. От адреналин.
И камъкът под мен дори се чупи.
Инстинктът въздух е. Необходим.
Когато се погледна в огледало,
на устните едва, едва личи
една усмивка изтървана... в бяло.
Усмихвам се. А все ми се крещи.