Пространство

14 nov 2010, 14:54

Poesía » Otra

626 0 1

Душата ми в небето все се скита,

от мен побягва, лекичко полита.

Душата ми за мен не се тревожи -

изцяло тя да ме забрави може.

А аз я чакам, всеки път смутена,

и дни минават, и минава време...

Ще иска ли и в мен да се разходи?

Дали не съм за нея аз окови?

Небето в мен е, може би, безкрайно,

но има ли за нея в него тайна,

загадка, във която да се влее

и мойта песен с своята да слее

така, че да запее в нас детето

с гласа на Слънцето и на Сърцето?

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

tanyavd (Татяна Борисова)

2010-11-20T21:42:30+02:00

Душата ти със сигурност е в теб и то точно в сърцето, затова се раждат тези красиви стихове.