Гасне последната искра
от уличната светлина
и изчезва с нея всяка топлина,
зъзне просякът в мъгла.
Седнал на прашен кръстопът,
опрял гръб о стената,
дето пие неговата плът
и изсмуква здравината,
крие го от замръкналите хора,
подслонява го, поема неговата умора.
"Довчера бях Аз, сега съм никой,
дрипи покриват старческите рамене,
ръцете жадно молят някой да се спре,
да хвърли и на мене някаква пара" -
пръхтят напуканите устни, невкусили вода.
Трепери тялото на стария човек,
рови той отчаяно, търсейки лек -
кибритена кутийка, криеща топлинка,
последна клечица припуква и изгасва,
нестоплила бедната душа.
А с нея изчезва и надеждата...
Пробягва сянка в избледнелите очи,
извръщат поглед към блестящите звезди -
там свети още една, нова
и в миг просякът осъзнава,
че път поема измъчената душа,
не ще дочака заранта.


С първите слънчеви лъчи,
кога взе народа да хвърчи,
минаваха все нови, различни лица,
но никой до бедняка не спря.
Само един окъсан малчуган
протегна ръчичка към своя другар,
притвори клепките, отправили взор
към небето, `дето пое неговия позор.
Поседна, помилва сивите коси,
сгуши се в парцалите - още топли,
вплете пръсти с мъртвеца
и пророни сълза,
по-топла от всякакъв огън -
тя бе пълна с любовта,
най-чиста и скъпа пара -
детската безмерна топлина.
А там в прахта лежеше
кибритената клечица от вечерта,
егоистично нестоплила бедната душа,
тя бе отнела на просяка живота...