Навярно някога съм бил щастлив.

Не помня. Уж не се забравя, казват... 

Вероятно затова останах жив, 

или понеже тръгнах, безнаказано?... 

Но сигурно, защото избледнях. 

Сълзите ме солиха до пресъхване. 

Прозрачен станах. Никой не видя, 

как бавно се приготвих за пътуване... 

Как вятъра покриваше следите ми, 

по пясъка на твойте брегове. 

И въздухът го вдишвах само мислено, 

за да не направя буря във морето... 

Но ти не ме видя. От ангажираност. 

Или, защото ти подсказах, че ме губиш. 

Не си виновна, че света е лудост, 

във който трябва да сме нейде, другаде. 

Навярно някога съм бил щастлив... 

Сега се водя някакъв поет от Ловеч. 

Ужасно ми се ще да бъда още жив, 

а не да съм за помен на умряла обич... 

Стихопат. 

Danny Diester