Не се събуждай, сине, почини си,
обичам да те гледам, като спиш.
Навън е късна есен. И замислен
ветрецът влачи листи, мълчалив.
Така и ние вкъщи онемяхме.
След стъпките ти прагът оглуша.
Домът е празен. Гледам през стъклата
и нямам за очакване душа.
Навярно скоро ще пристигнеш. Горе.
Далече е, не чакаме писмо.
Да можехме отново да говорим,
какво ли бихме казали, какво? ...