ПЪТЕКАТА

И пак пристъпвам слепешком в мъглата гъста,

не виждам пътя си напред – напред е мрак,

и като стар слепец опипвам с тръпни пръсти

безплътното пред мен. Бих спрял, но няма как

и пак пристъпвам слепешком в мъглата гъста.

И кой би казал пътят накъде извива,

какво отпред ме чака – сипей, пропаст, ров?

Вървим напред в мъгла и мрак доде сме живи,

на дните по самия ръб, по път суров

и кой би казал пътят накъде извива?

Но неизвестността пред мен не е безкрайна –

със плач пристигаме за своя първи час,

и с плач вървим по път – неразгадана тайна,

към странен край, белязан с плач – за нас,

но все пак неизвестността не е безкрайна.

И няма спиране, и път обратен няма –

като слепец върви през мрак човекът

на дните по самия ръб, сред тишината няма.

Живот и смърт – два края на една пътека,

и няма спиране, и път обратен няма...