Не бе съвсем по моя вкус солта.
Баирът, побелял, се запревива.
По буца за приятел. Две – за два.
Навреме си отиваха. Красиво.
Лютеше пек тогава. И сега.
Изпълвах светове и празни къщи.
С кокича кроткост раснах под снега.
Едничък татко ме пожали: „Дъще...”
На другите им бях небе. И свод.
И тихо преживяваха на завет.
Насмогвах на солта във чужд живот.
Не смогвах на реки. И да се давя. ...