От доста време с теб сме двама,
но в един миг животът ни се превърна в драма.
Дойдох аз от далеч да те видя, а ти
подигра ми се и аз реших да си отида.

Каза ми за нея и за вашата стара любов и осъзнах,
че да бъдеш с мен не си готов.
Това признание рани душата крехка и в гнева си
реших да ти кажа, че любовта ни беше грешка.

И нощта настъпи и сънят над теб надви,
но аз не мога да заспя, Уви!
Сама в стаята стоя и лист в ръката си държа
и пиша последните ми неизказани от болка слова.

И колкото повече аз пиша,
толкова мисълта за теб и нея ме разсича.
Спрях да пиша и те гледах със захлас
ти спеше като ангел, а аз те губех точно в този час.

На сутринта багажа стегнах и трябваше да си вървя.
Събудих те да ми отключиш входната врата.

Ти стана сънен и смирен.
Отключи ми, но не ме целуна, както правеше преди,
а ме погледна в очите и усетих онази тежест в гърдите.

Аз тръгнах с усмивка на уста, исках в този миг
да се разплача, но не исках да ме помниш така.
Изправихме се аз и ти и се погледнахме очи в очи.

Погледна ме  и "чао" ми каза.
Затвори вратата, аз тръгнах и чух ключалката как щракна
и в този миг любовта ни угасна.

Разбрах, че повече може би не ще те видя
и не знам дали някога с някой ще бъда отново
щастлива!!!