Не се напаснахме добре ти, моя същност,

от чудни кривини ми водиш чувство за болеж,

остави славянското и френското изкуство,

остави идеята, че си младеж.

Не се напаснахме и толкова, накриво

живеем дълго в неединен свят,

поглеждаш през окото ми - красиво,

поглежда в другото - огромен мръсен град.

Не си го вмести твоя взор в сърцето,

изплю го с тухлите и със пръстта,

не го остави и да ти е чуждо,

погледна го и си го пожела.

А аз не исках, мое себе,

ни този свят, ни вечността.

Едното ми око ще вземе,

а другото ще отстрани света.

Едното ще побира стрък вселена,

другото ще го изплаче и така,

това безкрайно войнство ще ни вземе,

 приятелството и смеха.

Защото с теб не се напаснахме добре

и всяка твоя кривина ме пълни щедро

не със злоба, пита с векове,

а със тракийското и българско изкуство,

да леем вино вместо да се храним с плодове...