Една жена разчупваше греха
като погача месена на скрито.
Някой пееше: "Каква жена..."
и бършеше потта си от очите.
Тя не чуваше. Заета бе с това,
да раздаде и сетната трошица.
Не беше трудно да си раздаде греха.
Желаещите чакаха в редица.
Кому е нужна всъщност песента,
когато чака някаква наслада?
Човек робува лесно на греха
и не признава песен за награда.
Изкуството, все крета отстрани,
че пита не ухае на мастило.
В коя война, не са намесени жени?
Живот като ветрило.
Движения напред - назад
и нещо те полъхне...
Жената чупи и раздава грях,
а песента замлъква...
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados