ivtorinka (Иринка)
70 110
11 nov 2007, 10:37

Размисъл 

  Poesía
672 0 5

Понякога си мисля, че е късно...

Понякога потъвам в самота.

Понякога, когато се откъсна

от делничната сива пустота,

 

посядам вечер, скрита под върбата

и плача за несбъднати мечти!

И тогава ми разказа тя, самата,

за своите горчиви дни...

 

Бързо спомените оживяват,

блесва силна, ярка светлина,

в пъстри тонове се оцветяват

черти на истинска жена.

 

 Лице невинно, топло и сърдечно,

лице от нежна, пурпурна роса,

дарило не една усмивка вечна,

дарило своята неземна красота.

 

С коси развети, босонога стъпва

едва дочуто в меката трева...

Под нея всяко листче тръпва,

нозете й превръщат се в крила.

 

Отде видяха такваз - красива,

зли очи от хорската тълпа?!

Неземно нежна, крехка самодива!

Завидно чиста женска красота!

 

И тъй я горските мълви проклеха,

залиня момата и до ден умря!

И там, дет' нейния живот отнеха,

израсна стройна плачеща върба!

 

Стои, притихнала покрай реката,

надвесила се леко над брега -

не девойка, недочакала зората,

а горда, истинска жена!

© Иринка Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??