РЕАЛНОСТ II

Реално тази нощ не съществува.

Измисленият мрак, сред който скитам,

не е в реален свят.

И ми се струва,

че слюдения блясък на звездите,

на този вятър шепота потаен,

на месеца неясното трептене

са взети от романите назаем

или са съчинени тук от мене.

Нощта е като древен храм сакрална,

сред който бродя тръпен и тревожен.

Реално тази нощ е нереална.

Такъв дълбок покой е невъзможен.

Неистински са тъмните простори,

пространствата, в нозете ми стаени,

земята долу и небето горе...

О, този свят се подиграва с мене.

И звезден прах над мен вали обилно,

и странна тишина над мен се стича,

и някак първозданна, ювенилна,

нощта на нереалност ме обрича.

Защото всъщност тя е само в мене,

защото е до болка необятна,

несъществуваща, непотвърдена,

измислена, до стон невероятна...

Така ли е наистина?

Не зная.

И крача в тъмното с едно съмнение:

а може би нощта е просто краят?

Той съществува.

А ме няма мене...