Майчицо, защо остави
мене в мрака на нощта
и защо ме ти забрави,
греховни са твоите дела.
С ръце събирам своите сълзи,
с кръв попили моите деди,
миналото аз не ще върна,
а смъртта, уви, кат тях прегърна.
За какво борили се те,
мечти, разбити на парче,
съпруга, търсеща с поглед
любимия на смъртния си одър.
Детето без бащина любов расте,
а баба му в сълзи плете.
Така умира нашата родина,
нашата божия градина.
© Йоан Александров Todos los derechos reservados