Розата цъфти в безкрайна пролет,
с листа от чувства – крехки, но силни.
Ухае с аромата на миналото,
а в цветовете ѝ – спомени мили.
Тя пази тръните – своите рани,
но крие в сърцето си лъчи от зора.
Всеки лист е шепот на желания стари,
всяко бодло – истина за любовта.
Розата пада, но не умира –
пламъкът не се губи в нощта.
Тя е пътеводна звезда в ръцете,
когато вярваш в светлината на света.