Прибирам се. Голямата умора
в главата ми върти се и жужи,
а в къщи – ти. Нали сме хора,
говорим онова, което не тежи.
Прозорецът замръква и осъмва,
а ние, като птиците кръжим
от тук до там, и новината гръмва:
не знаем как напред да продължим.
Съмнява се доброто старо време
в изгубения край и в резултата.
Припомня, дявол да ни вземе,
с какво печели се живот в играта.