Без сили споменът изтича

помежду стиснати до синьо пръсти,

до болка боря се за него и го искам,

за да пулсира в мен

кръвта гореща, пламенна и гъста...

Споменът си тръгва с тихи стъпки,

гледа ме в очите сякаш да се извини,

минутите настъпват чужди и отлита тръпка,

утихва вятър, в себе си изгубен,

въздухът виси безпомощен във пелени.

Приятеля си гледам в гръб, ограбен,

где са мойте сили да вървя,

поне от него късче да запазя,

инак в крачката си ще кървя!

Тъй чакам, на какво да се надявам,

празен, без изгубените ленти,

с мигове от минали години

и пътеките вълнуващи моменти.

Може би със капка от небето

ще долети отгоре пратеникът мил,

а аз във ново щастие ще го усетя,

като съкровище от минал свят,

във който пак наново съм се преродил...

гр. София, 22.09.2016г.