Давя се в собствената си самота.
Времето, като че ли спря да върви.
Виновна съм – грешнища на любовта.
Само мъка и тъга във мен кърви.
Леден вятър полъхва, пронизва ме в гърдите.
Не чувствам вече нищо, освен страдание.
Отритната от света като лешоядите,
оставам самотно да кръжа, греха си да изплатя.
И тази самота ме разкъсва бавно, парче по парче.
В развалина превръщам се постепенно, умерено.
Не мога да избягам от нея, да се скрия в килерче.
Продължавам да живея, но вече неуверено.