Пределно ясна, гледката ужасна...
тежи ми... мислех, че мога да нося.
Греша ли, като опитвам,
като аз гърба си наранявам..
греша ли, питам... като все се надявам?
Времето минава... може би и късно става...
то идва и отлита, а нещо в мене все ме пита:
имаш ли представа,
виждаш ли изобщо какво навънка става?
Имах куп с цветя... но уви,
година, две, даже пет дори...
имам ли петна аз
или нещо в мене времето изми?
Трепета потаен... таз усмивка сладка,
думите са нищо
ти винаги оставаш за мен загадка.
Смаян аз от твоите очи,
кимвам с поглед... навеждам се...
усещам как твоето сърце мълчи.
Нужен, ненужен, замаян, смаян...
вървя напред...
вървя, само тебе следвам.
Мразя те, но силно аз те искам.
Моите чувства ми писна да подтискам.
Трябва ли да се науча да потеглям и аз на пета?
...
Едно, две, три, тринайсе...
моите години - те са все още седемнайсе.
Очаквани и дълги,
трудни и безкрайни...
Но ето, месец-два остават,
не мога да разбера аз техните тайни.
И тази нощ ще я помня,
от други такива, аз най нея ще си спомня.
ще се сетя и за тези мигове коварни...
Ще се смея ли
или ще плача над това?
Не знам..
Аз искам само...
искам...
да прегърна теб сега!
- Дъффилоу
© Мартин Костадинов Todos los derechos reservados