Тази нощ отново съм самотен,
вгледан в пълното с звезди небе.
Образът ти като нежен полъх
носи се във тъмната ми стая.
Защо трябваше да си отиваш,
да оставяш чувствата недоизпитани?
Споменът за теб е тъй ясен,
допирът ти, ароматът ти, са толкова незабравими.
И последната въздишка, и последната сълза,
горят в сърцето ми и гонят отново съня.
Защо остави ме така,
с разбито на малки парченца сърце?
Нима ти бях тъй безразличен,
нима не дадох всичко свое, за да си щастлива.
Всяка моя усмивка, всяка моя ласка,
просто ги върни и си отивай.
Зная, че ще срещна друга, на която да ги дам,
зная, че тя ще ги приеме и не ще ме нарани така.
© Десислава Никова Todos los derechos reservados