Тя дълго ви над стръмното усое,

но кой ли чу задъханото във кръвта ù?

Самотница-вълчица над прибоя

надвеси се, дошла от билото на планината.

Здрачаваше се, плискаха вълните.

Бушуваше морето в черен тътен.

Отдавна бе изгубила следите,

а погледът ù беше жаден, ненаситен.

По гърленото ù скимтене драска вятър

и над хоризонта вие тъжна песен,

която огнена и пареща до вихър

отнася мисълта по път нелесен. 

Не бе преминала, ей тъй, през Ада, 

ала през всичките ù кръгове се завъртя

и всичките предателства накрая

ù очертаха райската врата.