Думи нямам, за да кажа,

действия не предприемам в застоелия си живот.

Светът и трепетът са ми една мечта,

нереален сценарии в моята глава.

Не знам нищо за света,

а искам да го покоря.

Изморих се, а съм още на първото стъпало,

не може ли върха да слезе, за да се кача.

Отлагам и отлагам, времето не чака,

моменти не се създават само в главата.

Косата ми побелява, умът ми безпомощно твори,

докато тялото ми парализирано стои.

Първата ми стъпка, знам,

е да изляза от вратата,

но пътя към нея се препъвам в земята,

не си виждам мечтата в далечината.

Кога ще разбера,

че любовта не ме чака зад ъгъла на съседната сграда,

трябва бая да повървя

и в дупките в асфалта многократно да се потроша.

Челото ми ще се поти,

адреналинът ще се покачи,

тялото ми ще пищи 

и накрая на земята ще се сгромоли.

Но може би тогава,

в този миг безнадежден,

здрава мъжка ръка пред лицето ми ще се протегне.

Разговорът ни ще започне с банални фрази и шеги

и ще завърши с разгорещени целувки и беди.