Понякога не искам да се съмне
и слънцето не искам да изгрява.
Понякога жадувам да е тъмно,
полярна нощ да падне. До забрава.
Понякога ме дразни ароматът
от всичките разцъфнали саксии.
И погледът нахален на луната,
от който зад завесите се крия.
Понякога се чудя как съм жива
след толкова разкъсни живи рани.
И как успявала съм все да скривам
емоции от болки изживяни.
Понякога... немилвана осъмвам
с треперещи от студ копнежни пръсти.
От себе си отхвърлена си тръгвам.
За дòбър път смирено се прекръствам.
© Мая Попова Todos los derechos reservados