Вървим след моркова, зад гърба ни – тоягата.
Тази метафора така ни отива!
Като принцесата сме, сто години проспала,
обградена от тръни и коприва парлива!
Принца все чакаме на бял кон да дойде.
Да ни целуне веднъж и... да се случи чудото!
Светлото бъдеще е кисело грозде,
дето все не узрява на баира по стръмното.
И сметта ни е в изобилие, прелива отвсякъде!
Заменяме я за тикви – национално богатство!
Не седем... Осем джуджета народа прецакват.
Коня си разиграват на слепите в царството! ...